Той показа пръчките от ротанг, които носеше. Хоей се изсмя късо и изрази съгласие:

— Това е добре! Аз повече от теб ще се погрижа да не влезе носенето ти напразно. А сега напред!

Подсилената колона се раздвижи отново, начело с тримата придружители на хоей. Този обаче закрачи последен зад китаеца.

Когато малкото шествие отмина дърветата дхунатил, теренът пропадна почти отвесно в дълбока цепнатина, през която бе легнал като естествен мост стволът на едно могъщо дърво гурджун, обрасло с каква ли не пълзяща растителност. От другата страна извисяваше чадъра си от перести жилести листа едно исполинско дърво вудоил, под което се намираше жалката колиба на манг-тхрас. Жителите стояха на открито под един навес.

Тримата спътници на хоей изтичаха бързо като котки по прилегналия дървесен ствол. Двамата достопочтени англичани и тлъстите лаосци ги последваха по-бавно и по-предпазливо, макар стволът да бе толкова дебел, че няколко души спокойно можеха да вървят един до друг. Другите се позабавиха с преминаването, и то заради един привидно вежлив спор между хоей и китаеца. Вторият искаше да пусне първия да мине напред, но този настояваше да бъде последен. Той сигурно си имаше нещо наум и наблюдаваше със зорко око всяко движение на «събирача на данъци».

Най-сетне всички се намериха отвъд при колибата и сега хоей съобщи на жителите причината за своето връщане, а именно подозрението в кражба. Китаецът се възползва от този миг да метне бързо някакъв предмет върху направения от бамбукови пръти навес. Беше убеден, че никой не го е забелязал, но мюсюлманинът го видя.

Манг-тхрас уверяваха, че нищо не знаят за кражбата. Един изнесе една препарирана птица и каза:

— Ние сме невинни. Не крадем, макар да сме много бедни. Ето моят фи-фоб. Ако накарате да го запитат, той веднага ще ви каже къде се намира крадецът!