— Нито пък има нужда. Нашата раса достатъчно се е настрадала. Вие победихте, всички вие, дезертьорите, и почна голямото преселение в Джамайка, Порт-о-Пренс и Пасадена. Дай ръка да се поздравим. Това е велик момент в историята. И ние с теб, ти и аз сме неговите герои.

— Тъй е, дявол да го вземе.

— И ти сега, Сам, заминаваш и ще заживееш в Сицилия, Сидни или Невъл Ориндж, Калифорния. Ще съобщиш този „момент“ на вестниците и за теб ще пишат в колоните. Пък и в учебниците по история. Защо не наистина, защо да няма половин страница за теб и мен — последният заминал и последният останал. Ох, Сам, ще ми счупиш кокалите! Но пък това е последното ни сблъскване, дявол да го вземе.

Отдръпнаха се задъхани, с овлажнели очи.

— А сега, Хари, ще ме изпратиш ли до хеликоптера?

— Не, страх ме е от проклетата ви машина. Мисълта за слънцето в този мрачен ден може да ме вдигне и да ме отнесе с вас.

— Какво лошо има в това?

— Какво лошо ли? Виж, Самюъл, аз трябва да пазя нашите брегове от нашествия. Норманите, викингите, саксонците. В следващите години ще обхождам като часовой цялото крайбрежие — като тръгнеш от Довър на север и минеш през всичките рифове, чак до Фолкстоун и отново тук.

— От нападение на Хитлер ли, друже?

— Било той, било неговият железен призрак.

— И как ще се бориш с тях, Хари?

— Да не мислиш, че ще бъда сам? Не. Пътьом по бреговете може да се натъкна на Цезар. Той също има слабост към тях и ще ми остави един-два прохода и аз ще охранявам тези пътища и ще допускам само избрани призраци на нашественици и тъй по-лесно ще мога да се справям с тях. От мен зависи, да, само от мен зависи кои призраци от цялата проклета история на земята ще избирам и ще извиквам.