— По цигара? — предложи един от тях.

Някой извади пакет и запалиха. Заизпускаха бавни струйки бял дим. Оправиха униформите си, нагласиха яките. Гласовете горе продължаваха да мърморят и да подвикват. Водачът на хората си погледна часовника и каза:

— Двайсет и пет минути. Какво ли става там горе?

Отиде до прозореца и погледна навън.

— Горещ ден — каза един от мъжете.

— Да — съгласи се друг в ленивия и топъл ранен следобед. Гласовете отгоре бяха преминали в мърморене, а сега съвсем замлъкнаха. В къщата не се чуваше нито звук, ако не се броеше собственото им дишане.

Измина цял час тишина.

— Дано не сме предизвикали някаква неприятност. — Капитанът направи няколко крачки и надзърна в дневната.

Госпожа Ттт бе там и поливаше цветята, растящи в средата на помещението.

— Знаех си, че съм забравила нещо — каза тя, когато видя капитана.

Пристъпи към кухнята.

— Съжалявам — каза и му подаде един лист. — Господин Ттт е страшно зает.

И отново се зае с готвенето.

— Пък и не ви трябва той, а господин Ааа. Идете с писмото до съседната ферма, до синия канал. Господин Ааа ще ви каже всичко, което поискате да узнаете.

— Нищо не искаме да узнаваме — възрази капитанът и нацупи дебелите си устни. — Вече го знаем.

— Имате писмото, какво повече искате? — изтърси направо тя. И не каза нито дума повече.

— Е — каза капитанът.

Никак не му се искаше да тръгва. Стоеше, сякаш очакваше нещо. Приличаше на дете, взиращо се в празна коледна елха.

— Е — повтори той. — Да тръгваме, момчета.

Четиримата излязоха в горещия безмълвен ден.

След половин час господин Ааа, който седеше удобно в библиотеката си и отпиваше глътки електрически пламък от метална чаша, чу гласовете отвън на каменната пътека. Надникна през прозореца и заразглежда четиримата униформени мъже, които примижаваха нагоре към него.

— Вие ли сте господин Ааа? — извикаха те.