След малко в още влажното огнище загоря буен огън. Грем разбутваше съчките, за да се превърнат по-скоро в жарава. Изтегната наблизо, Дебора бе положила лапи върху тръпнещата риба и душеше бялото плъзгаво тяло със смесена гримаса на възхита и отвращение.

Когато от огъня остана само дебел слой въглени, покрити с лека сива пепел, Грем изкорми рибата и я зарови в жаравата. Приближи се до колибата и опипа дрехите си. Вече бяха изсъхнали. Облече се и седна до огнището.

Бе настъпил онзи предвечерен час, когато цялата природа затихва. Реката беше застинала в безмълвното си движение, обсипана от червени отбясъци с цвят на есенни листа. Нищо не помръдваше в степта от двете страни. На хоризонта слънцето потъваше в планини от меденожълти купести облаци. Дори съблазнителният аромат, долитащ от огнището, изглеждаше увиснал неподвижно във въздуха. Лекият ветрец, вечен спътник на реката, сега се бе изгубил. В това спокойствие Грем не изпитваше желание за каквото и да било, освен безкрайно да седи така, кротко и безмълвно.

Но след тихия миг дойде първата секунда на вечерта, преди още червеният край на слънцето да бе потънал окончателно в облаците. Един прощален мътен лъч се мярна през малка пролука в облачния куп и изчезна. Сенките по бреговете започнаха да се изпълват със синева. Далечните треви зашушнаха под лекия вятър, плясъкът на водата им пригласяше едва чуто.

Времето течеше бавно и бавно отминаваха назад едни и същи брегове. Рибата се изпече. Изядоха я още пареща, с полепнали тук-там въгленчета. После мълчаливо легнаха един до друг, потънали в тази спокойна вечер с потъмняващо небе. На запад чезнеха последните червени светлини на залеза.