Да! Спомените!

Странно… Човек живее с миналото си, без да го усеща, и дори когато се опитва да си припомня, това е по-скоро прелистване на стари етикети. Истинските спомени са скрити зад етикетите, ярки или вече полуизтрити, или дори напълно изчезнали, оставили зад себе си само празното наименование. Човек знае, че освен първия училищен ден е имал и втори, но ако цветята, усмихнатата учителка, традиционното медно звънче са останали в съзнанието му завинаги, то едва ли някой може да възстанови картината на следващия ден, вече превърнал се в делник. Останал е само етикет със сухото название „моят втори училищен ден“. Така е с много неща в живота… В края на краищата човешкият мозък не е бездънен и способността да се забравя е по-скоро полезна, отколкото вредна.

Грем се изправи и изпъна мускулите на двуметровото си тяло. Трябваше да се освежи. Тази отпуснатост като че започваше да влияе върху паметта му. Изпитваше странното чувство, че единствено тази стая е реална, а всичките му спомени не са нищо друго, освен етикети без съдържание под тях. Необикновена… и без съмнение безвредна илюзия, породена от самотата и полумрака, но тя започваше да го дразни. Удоволствието от почивката бе изчезнало.

Приближи се до прозореца и широко разтвори двете крила. Отвън нахлу свеж, влажен въздух, напоен с миризмата на мокра земя и листа. Дъждовни капки хладно парнаха разгорещената кожа на лицето му. Това беше реалност — плътната реалност на един свят, в който, макар и закрити от тъмнината, се усещаха сенчестите силуети на дърветата, плясъкът на дъжда в локвите и по разкаляната пръст, бълбукането на новородените поточета. Натрапчивото чувство бе изчезнало, като отрязано от прохладата.

— Студено е, Грем… — лениво и кокетно произнесе зад гърба му мекият глас на Дебора.