В коридора беше тъмно, но той познаваше всеки сантиметър на старата къща, построена още от баща му. Под краката му дъските скърцаха, всяка със своя неповторим тон и свиреха своята тъжна мелодия. В слънчеви дни песента им напомняше свиренето на самотни, но весели щурци — скрин, скрип, скрип… Сега, когато валеше дъжд, звукът се променяше, ставаше по-глух и по-протяжен, като че коридорът тъжно, по приятелски се оплакваше от влагата, но тук-там някоя по-здрава дъска се обаждаше с оптимистичното скрип-скрип.

Вратата също изскърца с бавен, средновековен звук. Грем никога не я смазваше, обичаше мелодията на ръждясалите панти. Те първи го посрещаха, когато се връщаше от мисия, последни го изпращаха, преди да се отдалечи от дома. Усмихвайки се в тъмнината, Грем погали грапавото дърво и седна на прага.

„Старо родово имение — помисли той. — Една планета само за последния представител на рода Троол. Почти аристократична история.“

Но знаеше, че няма нищо аристократично. Просто планетата беше твърде далече от обичайните космически маршрути и не разполагаше с никакви богатства, които да оправдаят заселването й. Удивително напомняше Земята, такава, каквато е била в детството на човечеството, но това не беше особено предимство, галактиката съдържа хиляди подобни светове. Единственото богатство на планетата беше самотата, а любителите на усамотението не са чак толкова много…

Стар, спокоен и добре познат свят… Всичко не може да се обходи, но Грем се бе постарал да опознае колкото може повече. Беше му приятно да седи тук в дъждовната нощ и да си спомня походите, отначало сам, по-късно с Дебора… В тялото му отново се плъзваше умората на дългите преходи, непознатите поляни отново изникваха пред погледа му, огрени от слънце, или обвити с утринна мъгла.

„Странна вечер“ — помисли Грем.

Наистина паметта му правеше тази вечер странна. Почти без усилие той въртеше калейдоскопа на спомените и те се появяваха все по-ярки, все по-живи… Огромният водопад в планините далече на запад с рев изсипваше водите си, слънчевите лъчи блестяха върху облака от воден прах, между скалите сияеше дъга, наоколо тревите бяха мокри като след дъжд, а Грем стоеше, вдигнал глава, вдишваше въздух и вода, раницата тежеше върху плещите му, долу в клисурата клокочеше бяла пенеста река… Малко по-назад, между скалите, царуваше тежка, влажна сянка и мъхът обличаше всичко с разкошен, зелен килим.