къщата и слънцето грее в лицата им, така че трябва пипнешком да търсят верандата, а сетне сянката замъглява погледите им, но домът е добре познат, той мирише на дърво и прах, и ето че вече са вътре и Дебора командува кухненския робот да направи гигантски омлет, а Грем прибира раниците в килера, където всичко е толкова добре разхвърляно, че веднага можеш да намериш каквото ти трябва, а сега вече са обядвали и Дебора спи не по котешки, а вирнала лапи нагоре, и ето това е следващата година, Дебора си счупи предната лапа и Грем я носи, в очите му се стичат солени капки пот, примитивната шина убива на гърдите му, а Дебора е забравила да говори и само скимти, но това е вече минало и лапата е заздравяла, разхождат се около къщата, вечерта е мека, есенна, всичко наоколо е покрито с червеникави, жълти, кафяви, сиви листа, първите звезди бледо се показват на все още светлото небе…

За пръв път му се случваше да освободи паметта си в такъв непрекъснат, стремителен поток, но това не беше неприятно. Напротив, в шеметната смяна на картините имаше някакво особено очарование и Грем усещаше, че може да си спомня още по-бързо, още по-бързо. Стига само да помисли за нещо. И той седеше в тъмнината на прага, отпуснал крака на влажните дъски на верандата, докато потокът на спо…

2

…се събуди. Тялото на Дебора меко и топло притискаше гърба му. Грем полежа малко. Не му се ставаше. Слънцето вече беше високо, лъчите му проникваха през прашните стъкла и хвърляха върху пода светли правоъгълници. „Трябва някой ден да измия прозорците“ — помисли Грем. Мисълта за работа придаваше на мързелуването допълнителна прелест. Това беше най-хубавото на света — да знаеш, че имаш работа, но няма защо да бързаш. Неминуемо ще дойде ден, когато обхванат от домакинско настроение ще се захванеш здраво с всичко, което си отлагал и за дванадесет часа ще почистиш дома от тавана до верандата, а вечерта ще си легнеш с отдавна неизпитваната наслада да отпуснеш уморените мускули.