— Много ми се иска някой път да ги видя! Наистина ли са такива, каквито ги описват? Наистина ли Олд Шетърхенд имал толкова силен юмрук? Разправяли са ми, че въпреки това ръцете му били кажи-речи също тъй малки, като ръцете на някоя лейди.

— Вярно е. И въпреки всичко с един удар може да повали и най-тежкия човек. Той не е прекалено висок и широкоплещест, ала мускулите и жилите му са като от стомана. Същият е и Винету.

— Горделиви ли са?

— Нищо подобно! Истински деца! Мили, кротки и добросърдечни. При това и най-голямата опасност не може да ги накара да загубят самообладание. Но когато е необходимо, ела тогава да ги видиш! Очите им! Стъпките и движенията им! Стойката върху седлото! Онова хладнокръвно преценяване на всяко предимство, както и винаги непогрешимото предвиждане на всички, ама действително на всички последствия от онова, което правят! Не знам да е имало досега друг такъв човек, било червенокож, било бял, който колкото и да е бил хитър и лукав, да е успявал да заблуди един от двамата за по-дълго от някоя и друга минута.

— Сър, описваш ги като истински полубогове. Бих дал много да мога някога да ги видя. Но може би някой път да съм се срещал с тях, само че без да знам.

— Такъв случай едва ли е възможен, сър. Всеки, който ги познава, знае, че макар и непознат за вас, ако някой от тях влезе в този момент тук, незабавно ще разберете, че е Олд Шетърхенд или пък Винету.

— Ами оръжията им? Действително ли са толкова великолепни, както се приказва?

— Така си е, сър! Сребърната карабина на Винету никога не е стреляла, без да улучи. По своему тя си остава ненадмината. Мечкоубиеца на Олд Шетърхенд е като ревящ лъв, на когото никаква плячка не може да се изплъзне колкото и бързо да бяга.

Ами карабината «Хенри»! Аз съм бил оръжеен майстор и разбирам от тези неща. Струва ми се, че Хенри е изработил само десетина такива карабини, но кой ги притежава, къде са те? Известна е само карабината на Олд Шетърхенд.