Той бе един от малцината във Фамилията, чийто талант се виждаше явно. Всичките му мрачни братовчеди, племенници и братя в градчетата по света вършеха невидими неща с ум, вещерски пръсти и бели зъби, рееха се из небето като огнени листа или се носеха из горите като посребрени от лунната светлина вълци. Живееха в сравнителна безопасност от обикновените хора. Това обаче не можеше да се каже за човек с огромни зелени криле.

Не че ги мразеше. В никакъв случай! На младини винаги летеше нощем, защото именно нощите бяха рядкото време за крилати мъже! Дневната светлина криеше опасности — винаги го бе правила и винаги щеше да го прави; но нощите, о, нощите! Беше се носил над острови от облаци и морета от лятно небе. Без никаква опасност за самия него. Бяха наситени времена, изпълнени с полет и веселие.

Но вече не можеше да лети нощем.

Летеше към един висок планински проход в Европа на връщане от Сбирката на Фамилията в Мелин Таун, Илинойс, преди няколко години. Бе прекалил с гъстото алено вино. „Ще се оправя“, смътно си бе обещал, докато прелиташе дългия път под утринните звезди, над спящите под луната хълмове след Мелин Тайн. И тогава… като гръм от ясно небе…

Далекопровод.

Беше като уловена патка! Страхотно цвъртене! С почерняло от сините фойерверки лице, той се оттласна със страхотен удар на крилете и падна.

При рухването му на осветената от луната поляна под кулата на далекопровода се разнесе звук като от огромен телефонен указател, хвърлен от небето.

Стана рано сутринта, с бясно треперещи и мокри от росата криле. Бе все още тъмно. На изток започваше да се оформя тънката светла ивица на зората. Скоро тя щеше да стане по-широка и за полети и дума не можеше да става. Не му оставаше нищо друго освен да потърси убежище в гората и да прекара деня в най-гъстите шубраци, докато следващата нощ не позволи на крилете му да го понесат в небето.