— По-скоро се гордея и завиждам — каза тя. — Може ли?

И внимателно и леко завистливо погали големите му ципести воали. От докосването той потрепери и прехапа език.

Така че нищо не пречеше да отиде в дома й за церове и мазила, и — о, не! — ама че ужасно изгаряне през лицето, точно под очите!

— Имаш късмет, че не си ослепял — каза тя. — Как се случи?

— Ами… — започна той и изведнъж се озоваха при фермата, без да забележат, че са изминали цяла миля, без да откъсват поглед един от друг.

Мина ден, после втори. Накрая той й благодари на прага и каза, че трябва да тръгва, че е много благодарен за мазилата, грижите и подслона. Здрачаваше се и за времето между шест вечерта и пет сутринта трябваше да прекоси цял океан и континент.

— Благодаря ти. Довиждане — каза той, понечи да отлети в сумрака и се тресна в един явор.

— О! — изкрещя тя и се хвърли към безчувственото тяло.

Когато на следващата сутрин се събуди, той знаеше, че никога вече няма да лети в тъмното; с деликатните му нощни сетива бе свършено. Фината телепатия, която го бе предупреждавала за изпречилите се на пътя му кули, дървета, къщи и хълмове, превъзходното зрение и чувствителност, които го водеха през лабиринтите на гори, скали и облаци — всичко това бе изгорено завинаги от онзи удар през лицето му, от синия електрически фойерверк и цвъртенето.

— Как? — тихо изстена той. — Как ще стигна до Европа? Ако летя през деня, ще ме видят и — ама че нелепост! — сигурно ще ме застрелят! Или ще ме тикнат в някой зоопарк, и тогава ще видя живот! Брънила, кажи, моля те, какво да правя?

— О — прошепна тя, загледана в ръцете си. — Ще измислим нещо…

Ожениха се.

Фамилията се събра на сватбата. Подобно на огромна есенна лавина от кленови, чинарени, дъбови и брястови листа те шумоляха и съскаха, падаха като дъжд от диви кестени, тупваха като зимни ябълки на земята, а вятърът носеше вездесъщия аромат на отминало лято.