— Тате — каза малката Мег.

Децата стояха и гледаха свъсеното му като буря лице.

— Тате — каза Роналд. — Направи още една гръмотевица!

— Студен мартенски ден е, скоро ще завали и ще има колкото си искате гръмотевици — каза чичо Айнар.

— Ще дойдеш ли да ни гледаш? — попита Майкъл.

— Хайде бягайте, бягайте! Оставете татко ви да мърмори!

Бе затворен за любовта, за децата на любовта и за любовта към децата. Мислеше единствено за висините, хоризонта, безкрая, небето, нощно или дневно, озарено от звезди, луна или слънце, облачно или ясно, но винаги небе и хоризонти, простиращи се пред него без край, когато се рееше горе. А ето го сега тук, обикалящ ниско над пасището и непрекъснато уплашен да не го видят.

И това ако не е мизерия!

— Тате, ела да ни гледаш. Март е! — извика Мег. — Отиваме на Хълма заедно с всички деца от града!

Чичо Айнар изсумтя.

— За кой хълм става дума?

— Хълмът на хвърчилата, разбира се! — в хор отвърнаха те.

Сега вече ги погледна.

Всяко държеше голямо хартиено хвърчило; потните им лица блестяха от нетърпение и радостно предвкусване. Малките им ръце стискаха кълба бял канап. От хвърчилата, боядисани в червено, синьо, жълто и зелено, висяха опашки от памучни и копринени ленти.

— Ще пускаме хвърчилата! — каза Роналд. — Няма ли да дойдеш?

— Не — тъжно каза той. — Никой не бива да ме вижда, иначе ще си имаме неприятности.

— Можеш да се скриеш и да ни гледаш от гората — каза Мег. — Сами направихме хвърчилата. Защото знаем как.

— Откъде знаете?

— Та нали си наш татко! — незабавно викнаха те. — Ето откъде!

Той изгледа дълго децата. Въздъхна.

— Фестивал на хвърчила, така ли?

— Да, сър!