— Саймън Уинслауз, ти ли си!

— Аз, аз! — засмях се. — За бога, докторе, мислех, че отдавна сте умрял и погребан. Какво е станало с вас?

— Какво ли? — Той стисна ръцете ми и ги разтърси, после ме потупа леко по рамото и по бузата. Накрая прихна в силен, самоопрощаващ смях, поглеждайки забавната си риза. — Какво ли? Оттеглих се. И моментално изчезнах. Онази нощ отпътувах на три хиляди мили от там, където ме видя за последен път… Ментовият му дъх стопли лицето ми. — И сега в тоя край съм известен най-вече като Човекът в Роршаховата риза.

— В какво? — възкликнах аз.

— Роршахова

Той се отпусна на седалката до мен леко като карнавален балон.

Аз седях слисан, останал без думи.

Лекарят се загледа нагоре, сякаш четеше мислите ми, изписани като въздушна реклама сред облаците.

— Питаш ме защо. Защо ли? Спомням си поразеното ти изражение на летището преди години. Денят на Моето Заминаване Завинаги. Самолетът ми трябваше да се казва „Щастливият Титаник“. С него аз потънах завинаги в безследното небе. И все пак ето ме тук в плът и кръв, а? Нито пиян, нито луд, нито разяден от възрастта или пенсионерска скука. Къде, какво, защо, как стана?

— Да — казах аз, — защо се оттеглихте, когато бяхте постигнали всичко? Слава, репутация, пари. И без никакъв…

— Скандал? Не, никакъв! Защо ли, тогава? Защото тази стара чаша на търпението преля, и то не от една, а от две капки едновременно. Две прелестни капки. Капка Номер Едно…

Той замълча. Погледна ме косо изпод тъмните си очила.

— Това е само между нас — казах аз. — Гроб съм.

— Да, само между нас. Благодаря.

Автобусът бръмчеше тихо по пътя.

Неговият глас се издигаше и спадаше заедно с бръмченето.

— Знаеш каква фотографическа памет имах? Благословена, прокълната, абсолютна памет. Моментално щракваше всяко казано, видяно, направено, докоснато, чуто нещо и можеше да ми го връща напълно на фокус четиридесет, петдесет, шестдесет години по-късно. Всичко, всяко нещо бе хванато в тоя тук капан — и той почука леко по слепоочията си с пръстите на двете ръце.