А самия себе си? Господи, сутрин бръсненето беше истинско изтезание. Не можех да откъсна поглед от своето разровено от изгубени сражения лице. По дяволите, Имануел Брокау, въздишах аз, ти си самият Гранд Каньон по пладне, пъпчива краставица, обелен нар.

Изобщо контактните ми лещи ме направиха отново петнадесетгодишен. Тоест: пъпчив, саморазпъващ се вързоп съмнения, ужас и самото несъвършенство. Най-противната възраст в живота на човека се бе върнала да ме преследва с пъпчивия си, недодялан призрак.

Лежах като безсънно корабокрушение. Ах, второ юношество, имай милост, стенех аз. Как съм могъл да бъда толкова сляп години наред? Сляп, да, и съм го знаел, но все си казвах, че не е толкова важно. И си се движех тъй пипнешком по света като самодоволен недоскив, късогледо пропускайки дупките, разкъсаното, сълзите и отоците по хората и по мен самия. А сега Действителността ме застигна насред улицата. И Действителността беше: Пори.

Затворих очи и останах на легло няколко дни. Накрая се надигнах в леглото и с широко отворени очи провъзгласих: Действителността не е всичко! Отричам това познание. Издавам закони срещу Порите! В замяна на това приемам онези истини, които постигаме интуитивно или измисляме, за да можем да живеем.

Продадох си очните ябълки.

Иначе казано, дадох контактните си лещи на един садистичен племенник, който разбогатя от кичове, тъпанари и други гадости.

Върнах се пак в килията на старите, зле фокусирани очила. Тръгнах отново през света на възвърнатите, благородни мъгли. Виждах достатъчно, но не прекалено много. Срещах едва различими, призрачни хора, които отново можех да обичам. В утринното огледало виждах този „аз“, с когото можех отново да живея под един покрив, да му се възхищавам и приемам като свой човек. Почнах да се смея всеки ден с ново щастие. Тихичко. А после и с глас.