Замръкнало веднъж посред гора гъста. С кончето си влязло в пещера дълбока. Тя била със порти от ковано злато. Момчето подпряло портите отвътре. Посред нощ зачукал някой на вратата. Момъкът погледнал през ключова дупка. Огнен змей съгледал.

— Кой смее да влиза в моите покои, дето съм заключил изворите буйни?

— Аз съм, змейо, аз съм! — чул се глас отвътре.

— Кой си ти?

— Човек съм.

— Аз всичките хира със суша измъчвам. Пред моята сила до един треперят. Ти отде пристигна?

— Дойдох през морето.

— Че как го премина?

— На бълха тринога.

— Значи то е малко.

— И орел не би го без мъка прехвръкнал.

— Тогава, човече, орелът е дребен.

— С крилата си лесно цял град би засенчил.

— Градът ще е малък.

— Малък ли? Не. Заек ако хукне вихром, за да го премине, трябва му година!

— Тогава навярно заекът е дребен?

— Дребен ли? От него цял кожух направих.

— Е, тогаз, човече, ти си много дребен.

— Аз ли? Кога петел в краката ми пее, е ушите си гласа никак му не чувам. С едната си ръка пет змея събарям! Ела да опиташ!

Уплашил се змеят и беж да го няма. Изчезнал в гората.

Тогава момчето отключило бързо водите запрени. Взело змейско злато.

Накупило лесно стада мекорунни. Върнало се в село. Раздало стадата на бедните хора. Направило къща като слънце светла, къща със градинка. В китната градинка гущерчето чудно всеки ден търчало.