— Ела да идем там и да видим дали има къде да поседнеш — предложи мъжът.

Прегърна я през кръста и почти я понесе към входа. Влязоха в настлан с плочи двор с големи саксии с рози и слава Богу, каменна пейка под сянката на стената. Американецът помогна на съпругата си да седне на прохладния камък.

В това време краят на кампарсе напускаше Пиаца дел Дуомо, а началото на колоната вече навлизаше в Пиаца дел Кампо и съдиите внимателно наблюдаваха облеклото, поведението и уменията на знаменосците да развяват флаговете. Който и да победеше в предстоящото конно състезание, най-добре екипираната група щеше да бъде наградена с masgalano — изящно гравирано сребърно блюдо. Това беше важно и всички присъстващи го знаеха. Туристът приклекна, за да разгледа глезена на жена си.

— Мога ли да ви помогна? — чу се тих глас. Американецът се сепна и се обърна. Непознатият стоеше до него и силуетът му се очертаваше на фона на слънцето. Туристът се изправи. Мъжът бе висок и слаб, със спокойно лице, покрито с бръчки. И двамата бяха над петдесетте. Непознатият беше побелял. С избелелите си дочени панталони и дънкова риза приличаше на скитник, на поостаряло хипи. Английският му беше отличен, но с акцент.

— Не знам — подозрително отвърна американецът.

— Жена ви е паднала и си е изкълчила глезена, нали?

— Да.

Непознатият коленичи на плочите, събу сандала на жената и бавно заразтрива глезена й. Пръстите му бяха нежни и умели. Канзаският фермер го наблюдаваше, готов да защити съпругата си, ако се наложи.

— Не е счупен, но май наистина е изкълчен — каза мъжът.

— Откъде знаете? — попита съпругът.

— Знам.

— Нима? Какъв сте вие?

— Аз съм градинарят.

— Градинарят ли? Тук?

— Грижа се за розите, мета двора, поддържам всичко както трябва.