— Трябва да научиш истината, ефенди. Татко не ти я съобщава напълно. Нещата стоят така. Татко казва: «Тоя беше избраникът на майка си. Тя всичко му прощаваше.» Майка винаги казваше: «Той е избраникът на баща си. Той във всичко проявява снизходителност към него. Но има талант за храбър герой и ще стане велик мъж.» А учителят, при когото ходя на уроци, все казва: «Той е избраникът на баща си, майка си и целия им джинс. Те във всичко са снизходителни към него, ала той няма и най-малко дарование за нещо велико, а го бива само за далавери, пазарлъци и шмекерии.» Тъй, сега знаеш, ефенди!

Каза го сериозно, а и нещата си бяха наистина сериозни и важни. Бащата не заподозря дълбокия смисъл, който се криеше в честните думи на детето. Но жена ми го разбра, защото ме погледна и кимна многозначително. Момчето междувременно бе променило външността си, ако не в боите, то поне по отношение на тяхното разположение. Онова, което преди бе зелено, сега беше синьо. Синьото пък се бе превърнало в зелено. Та сега значи бяха зелени десният крак, лявата ръка и двете бузи, а сини — левият крак, дясната ръка, областта на мустака и брадичката. Ето защо най-напред се осведомих:

— Кой всъщност си сега?

Той веднага отговори:

— Аз съм Юда Макавей и имам кръвно отмъщение към сирийците. Но засега ще го оставя на спокойствие, понеже чух какво каза татко за мен. Аз ти съобщих какво мисли той за мен, какво мислеше майка и какво мисли учителят. Сега много ми се иска да знам и какво мислиш ти за мен, ефенди!

— Кажи ми по-напред ти мнението си кой има право, баща ти, майка ти или учителят!

Той се изчерви, хвърли един молещ за прошка поглед към баща си и отвърна:

— Обичам татко, обичах майка, но и двамата не са прави. Учителя не обичам, но той има право.

При това положение не можех да постъпя другояче. Притеглих момчето към себе си и го целунах по незасегнатото от боите чело. Сърцето ми преливаше и виждах, че жена ми също е развълнувана.