Десет часът. Слънцето надникна иззад дъждовните облаци. Къщата се издигаше самотно в града от развалини и пепел. Тя бе единствената оцеляла. Нощем руините на града излъчваха радиоактивно сияние, което можеше да се види от мили.

Десет и петнайсет. Пръскачките в градината се завъртяха сред златни струи, изпълниха мекия утринен въздух с ярки пръски. Водата миеше прозорците, спускаше се по овъглената западна стена на къщата, чиято бяла боя бе равномерно изгоряла. Цялата западна фасада бе черна с изключение на пет места. Тук се виждаше силует на мъж, косящ тревата в градината. Там, сякаш на снимка, една жена се бе навела да откъсне цветя. Още по-нататък, подобно на образи, жигосани само за един титаничен миг върху дърво, се виждаха малко момче с вдигнати нагоре ръце; над него — хвърлена топка, а от другата страна — момиче, също вдигнало ръце да поеме пас, който никога нямаше да завърши.

Петте петна боя — на мъжа, жената, децата и топката — се бяха запазили. Останалото бе тънък слой въглен.

Леките пръски изпълваха градината с падащи светлинки.

Колко добре бе опазила спокойствието си до този ден къщата! Как предпазливо бе питала: „Кой там! Кажете паролата!“ и след като не бе получавала отговор от самотните лисици и мяукащи котки, бе залоствала прозорци и спускала щори със старомоминска загриженост за самозащита, граничеща с механическа параноя.

Трепваше при всеки звук. Ако някое врабче докоснеше прозорец, щората рязко се вдигаше и стреснатата птичка отлиташе! Никой, дори птичката, нямаше право да докосва къщата!

Беше олтар с десет хиляди прислужници, големи и малки, служещи и грижещи се в хор. Но боговете си бяха отишли и религиозният ритуал продължаваше безсмислено и ненужно.