Четири и половина.

Стените на детската стая светнаха.

Появиха се животни — жълти жирафи, сини лъвове, розови антилопи и лилави пантери, лудуващи в кристалната маса. Стените бяха от стъкло. Реагираха на цветове и въображение. Скрити филми се завъртяха по добре смазани механизми и стените оживяха. Подът на стаята бе изтъкан така, че да наподобява свежа ливада. В нея сновяха алуминиеви бръмбари и железни щурци, а в горещия неподвижен въздух сред острите миризми на животински дири запърхаха пеперуди от деликатни червени тъкани! Чу се звук като от голям разбунен кошер в тъмен кожен мях, като ленивото мъркане на дремещ лъв. Последва тропот на стадо окапи и шепот на свеж тропически дъжд като други копита върху спечената от слънцето трева. Стените се разтвориха в далечината, превърнаха се в безкрайни изсъхнали равнини и топло небе. Животните се пръснаха из трънаци и водоеми.

Това бе детският час.

Пет часът. Ваната се напълни с чиста гореща вода.

Шест, седем, осем часът. Съдовете за вечеря се движеха като при фокус, а в кабинета се чу изщракване. В металната стойка срещу камината, в която сега гореше огън, се появи запалена пура с един пръст мека сива пепел, която пушеше и чакаше.

Девет часът. Леглата включиха скритите си реотани — нощите тук бяха хладни.

Девет и пет. От тавана на кабинета се разнесе глас.

— Госпожо Маклелън, кое стихотворение желаете да чуете тази вечер?

Тишина.

— Тъй като не изказвате предпочитание, ще избера нещо наслуки — каза гласът. На заден фон зазвуча тиха музика. — Сара Тийсдейл. Ваша любима, доколкото си спомням…