— Добре тогава — лека нощ.

И Ханк си отиде. Чарли бе стигнал до своя дом и Клара го чакаше на летящата врата с чаша ледена вода.

— Да поседнем малко отвън?

— Като другите? Може.

Отидоха на верандата и на тъмно седнаха в дървените люлки, окачени на вериги. Загледаха се как по шосето на приливи и отливи наближаваха предните фарове и отминаваха сърдито червените огънчета — като въглени от огромна жарава, разсипана по полята.

Чарли отпиваше бавно водата и докато пиеше, си помисли: Едно време нямаше да видиш път да умира. Ще усетиш само как постепенно увяхва, да, както си лежиш нощем в леглото, може би съзнанието ти ще долови някакъв намек, някакво побутване или неспокойствие, които те предупреждават, че потъва. Но са нужни години и години, докато пътят предаде прашния си дух, а друг се раздвижи от живот. Така бяха нещата: бавно пристигаха и бавно отминаваха. Така си бяха нещата винаги.

Но вече не е така. Сега е въпрос на часове.

Той въздъхна.

Вгледа се в себе си и откри нещо ново.

— Май ми мина вече бесът.

— Хубаво — каза жена му.

Полюляха се известно време, две половинки от едно удоволствие.

— О, боже, но там по едно време страшно ми беше причерняло.

— Спомням си — каза тя.

— Но сега, като се позамислих и… — Той говореше, без да бърза, по-скоро на самия себе си. — Милиони коли минават оттук всяка година. И харесва ти или не, но пътят просто не беше достатъчно голям, ние тук задържахме света — с този стар път и с дози стар град. Светът казва, че трябва да се движи. И сега, по това ново шосе, ще минават не един, а два милиона коли само на един пушечен изстрел оттук, ще отиват там, където трябва да отидат, за да си вършат нещата, които според тях били важни, и няма значение дали наистина са важни, или не, щом хората мислят, че е така, важното е какво мислят. И ако ние наистина бяхме разбрали какво наближава, да бяхме го обмислили от всички страни, щяхме да вземем един парен чук, пък да смажем целия град и да речем: „Минавайте!“, вместо да ги заставяме да прокарват проклетия си път чак там, отвъд детелиновите ливади. А така градът умира мъчително, задушаван от касапско въже, вместо да го бяхме хвърлили от някоя скала. Да, да. — Той запали лулата си и издиша голям облак дим, в който да забули миналите грешки и сегашните разкаяния. — Но нали сме хора, друго не можехме и да сторим…