— Да. — Гласът си запали цигара. — Драконът. Можете ли да свършите разните там снимки, рязане и лепене за… ъъъ… час и половина?

— Нямате проблеми! — И затворих телефона.

— „Драконът танцува в полунощ“ ли? — викна Аарон зад мен. — Нямаме такъв филм.

— Само гледай! — Лепнах няколко букви пред камерата. — Малко рязане и лепене и „Островът на лудите маймуни“ се превръща в „Драконът танцува в полунощ“ и прочее!

Така че прекръстих набързо филма, довърших музиката (стари парчета на Ленърд Бърнстейн, пуснати отзад напред) и натъпках двадесет и четири ролки във фолксвагена. Обикновено филмите се побират на девет ролки, но докато ги редактираш, е по-добре да са ти пръснати на дузина-две по-къси парчета, за да се ориентираш по-лесно. Нямаше време да пренавиваме епичната ни история. Самасуку все щеше да се оправи някак.

С трясък и дрънчене на ламарини долетяхме до кинотеатъра и помъкнахме кутиите нагоре към апаратната. Някакъв ужасяващ тип с вид на пират и дъх като на Кинг Конг се оригна на шери, грабна ролките, затръшна металната врата и я заключи.

— Хей! — извика Аарон.

— Бързо — казах аз. — След представлението може да е късно. Да си прибираме петдесетачката и…

— С мен е свършено! Свършено е! — чу се глас, докато слизахме надолу по стълбите.

Джо Самасуку гледаше как тълпата се блъска да влезе в салона и буквално си скубеше косата.

— Джо! — разтревожено извикахме ние.

— Вижте само! — простена той. — Разпратих телеграми, за да ги предупредя. Ама че каша! И ето ги — от „Варайъти“, „Сатърди Ревю“, „Сайт енд Саунд“, „Манчестър Гардиан“, „Авангард Синема Ревю“… Хайде, дайте ми отровна американска храна! Искам да свърша със себе си!

— Спокойствие, Джо — обади се Аарон. — Филмът ни не е чак толкова лош.

— Така ли? — попитах аз. — Аарон, та тези там са суперсноби! След това ще последва харакири!

— Спокойствието — невъзмутимо каза Аарон — е питието, което можем да си поръчаме в бара. Хайде.