Свищов се люшкашевъв транс.„Траверси, като змиисе огъват — един комшияказа. — С очите сивидях!“Бучене, грохот…Писъци…и СТРАХ!Скачаха студентиот тераситеи долу, на паважа,срещаха смъртта си.А живите —по милост на съдбата —затрупани под тонове бетон,не знаехана кой от двата святасе намират…очакваха да бъдат смазанипод скърцащите,тракащиотломки,тъй, кактодругите до тях.Те виждаха крака,ръце…парчета…а собствените — не,затрупани подкамъка.Какво бе болкатаот смазаната плът,пред детското стенаниев съседната камараот желязо ибетон,или пък от…ТИШИНАТА!Ужас бесковал сърцата,които чакахасмъртта да ги докоснес ледено дихание.Защо убиваш, майчице Земя!?Над сто ковчегав болничния двор!Засвириха сирени на линейки(да пуснат градскитеги беше страх. От паника).Над сто жалейкив моя градостави този денпо портитеи стълбовете бели!Бе март, седемдесет и седма.Четвърти ден.За някои… последен.2007 г.Добрич
