Токио. Чужденци и бъркотия. Движение и замърсяване. Шум, цвят и лица, лица, лица. Някога обичах сцени като тази, но прекалено дълго съм била далече от големи градове. И да се върна в такъв град е свръх силите ми, почти ме парализира.

Нито пък това е старият Едо от гравюрата и аз поемам пореден риск, като идвам тук, въпреки че предпазливостта определя всяко мое движение.

Трудно е да се намери мост, към който да се приближиш под ъгъл, подобен на този, от който Фуджи се вижда на гравюрата от низината. Водата не е със същия цвят и бърча нос от миризмата. Този мост не е онзи мост, тук няма никакви мирни рибари, зеленината е изчезнала. Хокусай рязко издишва и се вторачва като мен във Фуджи-сан изпод металната дъга. Неговият мост е грациозна дъга от дърво, произведение от отминали дни.

И все пак има нещо в свода и фантазията на всеки мост.

Харт Крейн би могъл да намери поезия и тук. „Арфа и олтар на разтопена ярост…“

А мостът на Ницше, който е човешкото, прострян напред към свръхчовека…

Не. Този мост не ми харесва. По-добре никога да не бях се забърквала с това, което е преходно. Нека това да е моят pons asinorum.

Със съвсем леко движение на главата оправям перспективата. Сега изглежда така, сякаш Фуджи подпира моста и без нея той ще се счупи като Бифрост

Отново си премествам главата. Фуджи пада. Мостът остава цял. Сянка и вещество.

Пушекът на един камион ме кара да потреперя. Всъщност току-що съм дошла, а ми се струва, че съм тук прекалено дълго. Фуджи изглежда твърде далечна, а аз — прекалено видима. Трябва да се оттегля.

Дали това е урок или само сбогуване?

Урок, защото сърцевината на конфликта е пред очите ми: няма да бъда повлечена по моста на Ницше.