И мъжете със стиснатите между тънките им устни цигари, мъжете с очи на усойници, нарамиха апаратите си, маркучите и съда с течна меланхолия и безименна гъста мътилка и си излязоха.

Монтег се отпусна в креслото и погледна жената. Сега очите й бяха затворени и спокойни; той протегна ръка и усети върху дланта си топлия й дъх.

— Милдред — най-сетне промълви той. „Твърде много сме — помисли си той. — Ние сме милиарди, а това е прекалено много. Никой никого не познава. Идват чужди хора и нахълтват в дома ти. Идват чужди хора и ти изваждат сърцето. Идват чужди хора и ти вземат кръвта. Господи, кои бяха тези хора? Не съм ги виждал никога в живота си!“

Измина половин час.

Кръвта, която течеше във вените на тази жена, беше друга и като че ли я бе изменила. Бузите й бяха порозовели, а устните й, вече свежи и алени, изглеждаха меки и отпуснати. Това беше кръвта на някой друг. Да бяха поне плътта, мозъкът и паметта на някой друг! Да можеха да отнесат и мозъка й на химическо чистене, да изпразнят гънките му, да го сложат на пара, да го сглобят отново и на сутринта да го върнат! Само да можеха…

Той стана, дръпна завесите и широко разтвори прозорците, за да влезе нощният въздух. Беше два часът след полунощ. Нима само един час бе изминал — Кларис Макклелан на улицата, той се връща, тъмната стая, кракът му ритва малкото кристално флаконче? Само един час, а светът се бе стопил и се бе появил в нова, безцветна форма.

Смях долетя през осветената от луната морава откъм къщата, в която се намираха Кларис, баща й, майка й и чичото, който се усмихваше така кротко и така непринудено. Техният смях бе така спокоен и сърдечен, така естествен, а къщата бе тъй ярко осветена толкова късно през нощта, докато всички други сгради се гушеха сами в тъмнината… Монтег чу гласовете, които говореха, говореха, говореха, стихваха, гръмваха, плетяха своята хипнотизираща мрежа.