„Вече нищо не разбирам“ — каза си той, сложи върху езика си хапче за сън и почака да се разтвори.

В девет часа сутринта леглото на Милдред бе празно.

Монтег стана бързо и с разтуптяно сърце изтича през хола и се спря на вратата на кухнята.

От сребристата машинка изскачаха препечени филийки хляб, а металическа паякообразна ръка ги хващаше и ги потапяше в разтопено масло.

Милдред наблюдаваше как ръката поставя филийките в чинията й. Ушите й бяха запушени с електронни пчелички, които с бръмченето си разсейваха скуката й. Тя внезапно вдигна глава, видя го и му кимна.

— Добре ли си? — попита той.

След десетгодишно използуване на ушните раковини тя се бе научила да чете по устните. Отново кимна. Нагласи часовниковия механизъм на машинката, за да препече нова филийка хляб.

Монтег седна.

— Не знам защо съм така гладна — каза жена му.

— Ти…

— Страшно съм гладна!

— Снощи… — започна той.

— Не спах добре. Чувствувам се ужасно — каза тя. — Господи, колко съм гладна! Не мога да разбера защо.

— Снощи… — пак започна той.

Тя равнодушно следеше устните му.

— Какво стана снощи?

— Не си ли спомняш?

— Какво? Да не сме гуляли или нещо подобно? Имам чувството, че съм препила. Господи, колко съм гладна! Кой беше вкъщи?

— Няколко души — каза той.

— Така си и мислех. — Тя отхапа от препечената филийка. — Стомахът ме боли, но съм гладна като вълк. Надявам се, че на гуляя не съм направила някоя глупост?

— Не — тихо каза той.

Машинката измъкна с паешките си пръсти филийка препечен хляб с масло и за него. Той я взе с благодарност.

— И ти самият не ми изглеждаш чак толкова бодър — каза жена му.

Късно следобед заваля и целият свят стана тъмносив. Той стоеше в хола и си слагаше значката с искрящия оранжев саламандър. Дълго стоя загледан във вентилатора на климатичната инсталация. Жена му, седнала в телевизионната гостна, за момент престана да чете сценария и го погледна.