— Вече се лишаваме от доста неща, за да изплатим третата стена. Не си ли спомняш, че я инсталирахме само преди два месеца?

— Толкова скоро ли беше? — Тя го изгледа продължително. — Е, хайде, довиждане, мили!

— Довиждане! — каза той. Спря се и се обърна. — А краят на пиесата щастлив ли е?

— Още не съм стигнала дотам.

Той се приближи до нея, прочете последната страница, кимна, сгъна сценария и и го върна. След това излезе от дома си и тръгна в дъжда.

Дъждът почти беше престанал и девойката вървеше по средата на тротоара с вдигнато нагоре лице; редките капки падаха върху лицето й. Като видя Монтег, тя се усмихна.

— Здравейте!

— Здравейте! — каза той и продължи. — Сега пък какво сте измислили?

— Нали съм побъркана? Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.

— Не мисля, че на мен би ми харесало — каза той.

— Може да ви хареса, ако опитате.

— Никога не съм опитвал.

Тя облиза устните си.

— Дъждът дори има приятен вкус.

— Какво, ще ви се да опитате всичко поне веднъж, така ли? — попита той.

— Понякога и два пъти. — Тя погледна към нещо, което държеше в ръката си.

— Това пък какво е? — попита той.

— Предполагам, че е последното глухарче за тази година. Не вярвах, че толкова късно ще намеря глухарче. Чували ли сте, че трябва да си отъркате брадичката с него? Вижте! — И смеейки се, тя докосна брадичката си с цветето.

— Защо?

— Ако остане следа, значи, че съм влюбена. Има ли следа?

Нямаше как; той погледна.

— Е? — запита тя.

— Под брадичката ви има жълто.

— Чудесно! Хайде сега да опитаме с вас!

— С мен нищо няма да излезе.

— Ще видим. — И преди той да успее да се отдръпне, тя допря глухарчето до брадичката му. Той отстъпи назад и тя се засмя: