— Да… тоест, ще ги навърша идущия месец.

— Колко странно! Колко чудно! А жена ми е на трийсет години и въпреки това понякога изглеждате толкова по-възрастна от нея. Не мога да го разбера.

— Вие самият сте чудноват, мистър Монтег. Понякога дори забравям, че сте пожарникар. А сега мога ли отново да ви разсърдя?

— Хайде да видим!

— Как започна всичко това? Как попаднахте на тази работа? Как избрахте професията си, как се решихте да заемете тази служба? Вие не сте като другите. Виждала съм някои от тях и зная. Когато ви говоря, вие гледате в мен. Снощи, когато казах нещо за луната, вие погледнахте към нея. Другите никога не биха го направили. Другите просто биха си тръгнали и биха ме оставили да си говоря. Или пък биха започнали да ме заплашват. Вече никой няма никакво време за другите. Вие сте един от малцината, които ме понасят. Ето защо си мисля: толкова странно е, че сте пожарникар; това някак си не ви подхожда.

Той имаше чувството, че тялото му се раздвоява — топлина и хлад, нежност и суровост, трепет и спокойствие — и двете му части се трият една о друга.

— Добре ще е да побързате за визитата си при психиатъра — каза той.

Тя изтича и го остави сам под дъжда. Той дълго време не мръдна от мястото си.

А след това много бавно, както вървеше, вдигна нагоре глава към дъжда само за няколко секунди и отвори уста…

Електронното Куче спеше и същевременно бодърствуваше, живееше и същевременно беше мъртво в своята леко бръмчаща, леко вибрираща, слабо осветена колиба в един тъмен ъгъл на пожарната станция. Мъжделивата среднощна светлина, която проникваше от откритото небе през големия прозорец, озаряваше тук-таме бронзовите, медните и стоманените части на леко потръпващия звяр. Светлината играеше по рубинените кристалчета и по чувствителните найлонови, тънки като капиляри косми в ноздрите на чудовището, което лекичко се олюляваше върху осемте си подплатени с каучук лапи, прострени под него като пипалата на паяк.