Излезе от пожарната станция и в среднощната тишина се упъти към метрото. Безшумният пневматичен влак се плъзна в своя добре смазан подземен тунел и със силна струя топъл въздух го свали пред ескалатора, който водеше нагоре към предградието.

Подсвирквайки си, той се изкачи на повърхността сред неподвижния нощен въздух. Тръгна към ъгъла, без да мисли за нищо, или по-скоро за нищо определено. Но още преди да завие, забави крачка, сякаш изведнъж, неизвестно откъде, бе подухнал вятър, сякаш някой бе извикал името му.

През последните няколко вечери, докато вървеше в звездната светлина към своя дом, бе изпитвал някакво извънредно странно усещане, преди да завие край ъгъла. Като че ли миг преди това някой е стоял там. Въздухът изглеждаше зареден с особено спокойствие, като че ли някой тихичко е чакал и само секунда преди той да се появи, се е превърнал в сянка и го е пуснал да мине. Точно на това място, където нечие присъствие би могло за миг да повиши околната температура с десет градуса, ноздрите му долавяха лек парфюм, по кожата на ръцете и лицето си усещаше топлина. Странна работа. Всеки път, когато завиваше покрай ъгъла, пред него се разстилаше белият, пуст, изкорубен тротоар; само една нощ някаква сянка бързо бе прекосила полянката още преди да е успял да се взре в нея или да извика.

Но тази вечер той така забави крачка, че почти спря. Съзнанието му, което се бе приготвило да завие покрай ъгъла преди него, дочу едва доловим шепот. Дихание? Или въздухът се бе сгъстил от това, че някой стоеше притихнал и чакаше?

Той зави.

Вятърът пилееше есенните листа по осветения от луната тротоар и девойката вървеше към него, сякаш се плъзгаше, носена от вятъра и от листата. Леко навела глава, тя гледаше как обувките й разбутват танца на листата.