— Вървете си! — каза жената и Монтег, следвайки Бийти, заотстъпва към вратата, надолу по външните стъпала, през поляната, където следата от бензина личеше като дирята на някакъв огромен охлюв.

Жената застана неподвижно на входа и спокойно започна да ги разглежда с очи, пълни с мълчалив упрек.

Бийти щракна с пръсти, за да включи възпламенителя.

Но закъсня. Монтег изтръпна.

Жената на входа ги изгледа презрително и драсна клечката кибрит о железните перила.

По цялата улица хората наизлязоха от къщите си.

Те не продумаха нищо през целия път до пожарната станция. Никой не погледна никого. Монтег седеше на предната седалка заедно с Бийти и Блак. Те дори не запалиха лулите си. Просто седяха и гледаха през стъклото на големия „Саламандър“, който завиваше край ъглите и пак продължаваше напред.

— Учителю Ридли — най-сетне промълви Монтег.

— Какво? — запита Бийти.

— Тя каза „Учителю Ридли“. Когато нахлухте през вратата, каза нещо непонятно. „Дръж се, учителю Ридли“ — така каза. Нещо, нещо, нещо…

— „Днес ние с божията милост ще запалим в Англия такава свещ, която, вярвам, никога няма да успеят да угасят“ — допълни Бийти. Стоунмън и Монтег изумено погледнаха капитана.

Бийти потърка брадичката си.

— Един човек на име Латимър е казал тези думи на друг човек на име Николас Ридли, когато ги изгаряли като еретици в Оксфорд на 16 октомври 1555 г.

Монтег и Стоунмън отново обърнаха очи към улицата, която се движеше под колелата на автомобила.

— Пълен съм с разни цитати — каза Бийти. — Като повечето капитани на пожарни станции. Понякога даже се учудвам на себе си. Стоунмън, внимавай!

Стоунмън натисна спирачките.

— По дяволите! — каза Бийти. — Отмина пряката, по която трябваше да завием към пожарната станция.

— Кой е?

— Кой може да бъде? — каза Монтег и в тъмнината се облегна на затворената врата.