И тогава Кларис Макклелан каза:

— Ще ми кажете ли откога работите като пожарникар?

— От десет години, откакто станах на двайсет.

— А четете ли понякога книгите, които изгаряте?

Той се засмя:

— Това е забранено от закона.

— О, да, разбира се!

— Работата ни е прекрасна. В понеделник изгаряй Милей

Те повървяха още малко и девойката каза:

— А вярно ли е, че някога, преди много години, пожарникарите са гасели пожарите, вместо да ги палят?

— Не! — заяви той. — Повярвайте ми, къщите винаги са били огнеупорни.

— Странно. Веднъж чух, че едно време къщите са се запалвали поради невнимание и пожарникарите трябвало да гасят пожарите.

Той се засмя.

Тя го стрелна с поглед.

— Защо се смеете?

— Не зная. — Той отново избухна в смях, но се сепна. — А защо питате?

— Защото се смеете, без да съм казала нищо смешно, и бързате да ми отговорите. Нито за миг не се замисляте над това, което съм ви попитала.

Монтег се спря.

— Вие наистина сте странна — каза той, като я погледна. — Нямате ли поне малко уважение?

— Не исках да ви обидя. Предполагам, че го казах, защото много обичам да наблюдавам хората.

— А това за вас нищо ли не означава? — Той потупа диска с числото 451, зашит върху ръкава на черното му яке.

— Означава — прошепна тя и ускори крачка. — А наблюдавали ли сте някога реактивните автомобили, които препускат по булевардите?

— Сменяте темата!

— Понякога си мисля, че шофьорите не знаят какво е трева или какво са цветя, защото никога не ги виждат добре — каза тя. — Ако покажеш на шофьор зелено петно, той ще ти каже: „О, да, това е трева!“ Ако му покажеш розово петно — това е градина с рози. Белите петна са къщи. Кафявите петна са крави. Чичо ми веднъж карал бавно колата си по една магистрала. Карал я с четирийсет мили в час и го прибрали за два дни в затвора. Това не е ли смешно и едновременно тъжно?