„Никога вече няма да се върна там!“ — помисли си Монтег.

— Гледай да се оправиш — каза Бийти.

Той се обърна и излезе през отворената врата.

От прозореца Монтег проследи с поглед Бийти, който влезе в огненожълтата си кола-бръмбар с блестящи черни гуми и потегли.

На отсрещната страна на улицата се виждаха къщите с гладките им фасади. Какво му беше казала Кларис един следобед? „Пред къщите вече няма веранди. Чичо казва, че едно време имало веранди и че понякога вечер хората седели на тях и разговаряли, когато им се говорело, а когато не им се говорело, си седели на люлеещи се столове и просто си мислели за разни неща, обмисляли ги. Чичо казва, че архитектите премахнали верандите, защото уж не били красиви. Но той твърди, че това било само опит да се намери разумно обяснение, докато истинската, скритата причина навярно е била, че не са искали хората да си седят така, без да правят нищо, да се люлеят на столовете и да разговарят. Това не отговаряло на тяхната представа за общуване. Хората говорели прекалено много. Освен това имали време да мислят. Затова премахнали верандите. Премахнали и градините. Сега трудно ще намериш градина, в която да поседнеш. Погледни и мебелите. Вече няма люлеещи се столове. Били прекалено удобни. По-добре хората да стоят прави и да се движат. Чичо казва… и… чичо казва… чичо…“ — Гласът й заглъхна.

Монтег се обърна и погледна жена си; тя седеше насред гостната и „разговаряше“ с диктора. „Мисис Монтег…“ — казваше й той. И това, и онова, и нещо друго, и още нещо, и още нещо. Специалното приспособление, което им бе струвало сто долара, произнасяше нейното име, макар че дикторът се обръщаше към цялата си анонимна аудитория, и всъщност автоматически попълваше сричките на името й. А друго специално електронно приспособление изменяше движенията на устните му по такъв начин, че те напълно съвпадаха с гласните и съгласните на съответното име. Дикторът беше приятел, и то несъмнено добър приятел… „Мисис Монтег, сега погледнете насам!“