Дали забравихме света, защото ние тук така добре се забавляваме? Дали защото сме толкова богати, а останалите хора по света са толкова бедни, та просто пет пари не даваме за тях? Чувал съм да казват, че светът умирал от глад, докато ние сме сити и пресити. Вярно ли е, че хората по света упорито се трудят, докато ние се забавляваме? Затова ли толкова много ни мразят? Някога, преди години, чувах, че наистина ни мразят. Ти знаеш ли защо ни мразят? Аз не знам, в това съм сигурен! Може би книгите поне наполовина ще ни измъкнат от това неведение. Може би те ще ни попречат да повтаряме същите проклети и налудничави грешки! Не съм чувал идиотските копелета в твоята гостна да говорят по този въпрос. Боже мой, Мили, не разбираш ли? Само един час дневно с тези книги, и може би…

Телефонът иззвъня. Мили сграбчи слушалката.

— Ани! — ухили се тя. — Да, тази вечер е Белият клоун!

Монтег отиде в кухнята и захвърли книгата. „Монтег — каза си той, — ти наистина си глупак. А оттук нататък какво ще правиш? Ще предадеш ли книгите, ще забравиш ли цялата история?“ Той разтвори книгата и започна да чете, за да не чува смеха на Милдред.

„Бедната Мили! — помисли си той. — Бедни Монтег, и ти нищо не разбираш. Но къде толкова късно ще намериш помощ, къде толкова късно ще намериш учител?“

Чакай! Той затвори очи. Ами да, разбира се! В паметта му отново изплува раззелененият парк. Напоследък този спомен много често го навестяваше, но сега Монтег съвсем ясно си възстанови какво се бе случило един ден преди година в градския парк, когато бе видял оня старец с черния костюм бързо да скрива нещо под палтото си… Старецът бе скочил, като че искаше да избяга. А Монтег беше извикал:

— Стойте!

— Нищо не съм направил!

— Че кой твърди обратното?

Известно време те седяха там, сред зелената мека светлина, без да продумат, и след това Монтег заговори за времето, а старецът му отвръщаше с тих глас. Това бе една странно тиха среща.