Алекс спря пред витрината на галерията, украсена със златна рамка с идеята да наподобява рамка на картина. Там бяха изложени някои от най-скъпите и търсени произведения, с които разполагаше галерията.

– Тук е – посочи Алекс през витрината.

По лицето й пробяга сянка на неодобрение.

– Искате да кажете… че вие сте рисували това?

Гледаше огромна картина, изложена в центъра на пълния с хора етаж, точно зад витрината. Беше творба на P. К. Дилиън – художник от Средния запад, превърнал се в национална знаменитост. Беше му обяснено, че въпросният художник бил на гребена на новото изкуство.

– Не, не тази – отвърна Алекс. Приведе се, за да й покаже един статив в дъното, на който се виждаше малък пейзаж. – Ето това там например е една от моите работи. Планинският пейзаж с боровете на преден план вляво.

Алекс с облекчение установи, че господин Мартин, собственикът на галерията, поне бе насочил малко светлина към картината, а не я бе оставил на пода или опрял на стената, както правеше понякога. Благодарение на светлината, огряната от слънце поляна сред смълчаната катедрала на дърветата оживяваше.

– Видяхте ли коя имам предвид? – погледна я той.

Тя отвори уста и изрече с нюанс на изненада:

– Прекрасна е, Александър.

Алекс се вкамени.

Беше убеден, че не й е споменавал името си. Знаеше го, защото изчакваше правилния момент да го направи, без да звучи все едно й се натиска.

В крайна сметка заключи, че навярно жената и друг път е идвала в „Риджънт Сентър“ и вероятно е посещавала галерията. Това му звучеше обяснимо. Богатите жени обичаха да се отбиват тук. Само дето нямаше сведения да обръщат кой знае какво внимание на творбите му. Биографията на Алекс, придружена от негова снимка, беше изложена до картините му. Подписваше се с цялото си име, Александър, така фигурираше и в биографията си. Явно от там го бе научила.