Тя вдигна глава и се вторачи съсредоточено в лицето му.

– Защо сте нарисували това?

– Просто обичам гората – сви рамене Алекс.

Очите й започнаха да се разводняват, сякаш видяното на платното криеше таен смисъл за нея.

– Не, имам предвид защо решихте да нарисувате точно това място в гората?

– Нямам представа. Плод на въображението ми.

Тя сякаш се канеше да каже нещо, но размисли и се загледа през витрината, сякаш твърде развълнувана, за да говори.

Алекс бе на път да я попита защо точно тази сцена й направи толкова силно впечатление, когато телефонът му иззвъня.

Не искаше да вдига, но жената така или иначе гледаше през стъклото, погълната от картината му, така че той се извърна и отговори.

– Ало?

– Алекс, аз съм. – Беше Бетани.

– А, здрасти – рече той и инстинктивно се попрегърби.

– Не получи ли есемесите ми?

– Извинявай, днес не съм прочел нито един от тях. Казах ти, ако имаш да ми казваш нещо, просто ми звънни.

– Толкова си глупав, Алекс – игриво изчурулика тя, но на него гласът й му прозвуча като скърцане. – Че кой не използва есемеси в днешно време? Не бъди такъв нафталин. Всички го правят.

– Не и аз. Е, казвай?

– Ами, ако беше прочел съобщенията, за които отделих време да ти напиша, щеше да знаеш. Имам планове да те изведа тази вечер и хубавичко да те напия за рождения ти ден.

Явно се беше вкиснала. Не че го интересуваше особено. Нито пък му се занимаваше с напиване или каквото и да било, за да отбележи този отвратителен ден. Предложението й го подразни още повече.

Бетани явно започваше да си мисли, че помежду им има много повече, отколкото на практика съществуваше. Няколко пъти излизаха – беше му достатъчно, за да установи, че двамата нямат нищо общо помежду си. Срещите им бяха относително кратки и с нищо незабележими. Пък и не разбираше какво толкова намира у него тя. Просто не си пасваха.

Тя си падаше по скъпите вещи, а Алекс не беше заможен. Тя обичаше да купонясва, той не.