Погледът й го намери и в него се четеше безмълвна заповед.

– Съжалявам – рече той и я пусна. – Но за малко да бъдете похитена от пирати.

Тя не отвърна.

Забележката му би трябвало да прозвучи с чувство за хумор, да освободи напрежението от ужаса, който за малко не ги връхлетя, но по спокойното й изражение той можа да прецени, че жената не се забавлява ни най-малко. Надяваше се да не й е причинил болка в ръката. Знаеше, че понякога не съзнава собствената си сила.

Като нямаше идея какво да прави с ръцете си, Алекс прокара пръсти през гъстата си коса, докато другата му ръка инстинктивно влезе в джоба.

Прокашля се и подхвана с по-делови тон:

– Простете, ако ви причиних болка, като ви стиснах, но ако не ви бях издърпал встрани, камионът щеше да ви помете.

– Това има ли значение за вас?

Гласът й бе не по-малко обаятелен от очите.

– Да – отвърна той, леко озадачен. – Не бих искал да видя някой да пострада при подобен инцидент – който и да било.

– Може би не е било случайно.

Изражението на лицето й бе непроницаемо. Той можеше само да гадае какво се крие зад думите й. Нямаше идея какво да й отговори.

В главата му, някъде дълбоко в сенките на спомените, беше жива картината как тя стои на ръба на тротоара. Макар да бе потънал в обезсърчителни мисли, не пропусна да забележи, че езикът на тялото й не бе съвсем на място. Тъй като беше художник, имаше око за композиция и обръщаше внимание на тези неща, независимо дали човекът пред него е в движение или покой. Имаше нещо неестествено в начина, по който бе застанало нейното тяло.

По отговора й Алекс не успя да прецени дали тя просто не се опитва да подходи като него – да разведри тътена на влудяващия страх от нещастието, което за малко не ги връхлетя, – или просто е решила да не обръща внимание на наглите му кавалерски напъни. Предполагаше, че на красавица като нея непрекъснато й се налага да парира разни натрапници, дето й се правят на умници, за да си уредят да излязат с нея.