Това, че бабаити като двамата полицаи се притесняваха от типовете в камиона дотам, че да им щракнат белезници, помогна на Алекс да не се чувства чак толкова зле, задето се бе стреснал от гробовния поглед на пътника.

Погледна значката на човека и подаде ръка.

– Благодаря ви, че се появихте, полицай Славински.

– Няма проблем – здрависа се с Алекс мъжът. По силата, с която стисна ръката му, Алекс прецени, че напрежението явно още го държи. Полицай Славински се обърна, нетърпелив да се върне при пиратите.

Шофьорът, който продължаваше да седи на тротоара, беше по-слаб, но с не по-малко зловещ вид от едрия пътник. Седеше с каменно лице и отговаряше едносрично, докато полицаят, надвесен над него, задаваше въпроси и попълваше документи.

Двамата полицаи си размениха по няколко думи, явно относно резултатите от проверката, тъй като полицай Славински кимна, свали белезниците на пътника и му каза да се връща в кабината. След като се качи на мястото си, онзи отпусна космата ръка през прозореца, а другият полицай се зае да откопчава шофьора.

В огромното странично огледало на камиона Алекс забеляза впитите в него гневни очи на мъжа. Това бяха очи, които нямат място в цивилизования свят. Алекс си каза, че вероятно е поради факта, че в тази нова и лъскава част на града очуканите от бачкане превозни средства, макар и да са доста, не изглеждат съвсем на място. Всъщност той беше почти сигурен, че и друг път е виждал камиона с пиратското знаме.

Малката къща на Алекс, която се намираше недалеч, някога бе в покрайнините на града, сгушена в други къщички сред залесени възвишения и царевични ниви. Но непрекъснато разрастващият се мегаполис отдавна ги погълна. Днес той живееше в апетитен район, макар и не точно на най-престижната улица или в най-прекрасната къща.