— Мисля, че в момента е някъде тук, отче — каза той. — А, ето го.

В същия момент кучето с червеното шалче излезе от стая 17 и без да ги поглежда, се намърда в номер 18.

Двамата застанаха до вратата и го загледаха. Кучето седеше до леглото и сякаш чакаше нещо.

Пациентът започна да шепне, а двамата отци гледаха как кучето седи търпеливо до него.

Накрая шепотът спря, кучето протегна лапа, докосна леглото, почака малко, после излезе и продължи към следващата стая.

Отец Кели погледна към отец Гилман.

— Как ви се струва това? Какво правеше според вас?

— Мили Боже — промълви отец Гилман. — Мисля, че…

— Какво, отче?

— Мисля, че кучето изповядваше.

— Не може да бъде.

— Да. Не може да бъде, но го прави.

Двамата свещеници стояха в полумрака и слушаха шепота на другия болен. Пристъпиха до вратата и погледнаха в стаята. Кучето седеше тихо, докато човекът разтоварваше душата си.

Накрая видяха как кучето вдигна лапа да докосне леглото, а после се обърна и излезе в коридора, без да им обръща внимание.

Двамата свещеници останаха като заковани, но скоро тихомълком го последваха.

В следващата стая кучето отново седна до леглото. След малко пациентът го видя, усмихна се и каза едва-едва:

— Благослови ме.

Кучето продължи да седи мълчаливо и пациентът зашепна.

Следваха го по целия коридор, от стая в стая.

По пътя младият отец забеляза, че лицето на отец Гилман се изкривява и зачервява, докато вените не се издуха по челото му.

Накрая кучето привърши с обиколката и тръгна надолу по стълбите.

Двамата заслизаха след него.

Когато стигнаха до вратата на болницата, кучето вече излизаше в здрача. Никой не го чакаше, за да го отведе.

В този момент отец Гилман внезапно избухна.

— Хей, ти! — извика той. — Куче! Не се връщай повече тук, чу ли? Дойдеш ли, ще изсипя върху тебе проклятия, сяра и огън! Чуваш ли, куче? Хайде, изчезвай, махай се!