Стреснато, кучето се завъртя в кръг и побягна.

Старият свещеник остана да стои задъхан, със затворени очи и алено лице.

Младият отец Кели впери поглед в мрака.

— Отче, какво направихте?! — възкликна накрая той.

— Проклятие — отвърна по-възрастният. — Ама че грешен, ужасен, отвратителен звяр!

— Отвратителен ли, отче? Не чухте ли какво беше казано?

— Чух — отвърна отец Гилман. — Наема се да дава прошка, да налага покаяние, да изслушва молбите на бедните пациенти!

— Но, отче! — възкликна отец Кели. — Нима ние не правим точно това?

— И това ни е работата — изпъшка отец Гилман. — Наша и ничия друга.

— Наистина ли, отче? Не са ли и другите като нас? Искам да кажа, нима в добрия брак разговорът в леглото посред нощ не е един вид изповед? Нима младите двойки не си прощават по този начин и не продължават напред? Нима и ние не правим същото?

— Креватни разкази! — извика отец Гилман. — Креватни разговори, кучета и грешни зверове!

— Отче, то може и да не се върне вече!

— Прав му път. Няма да позволя подобни неща в моята болница!

— Боже мой, нима не виждате? Та то е голдън ретривър

— Златен избавител ли?

— Да. Помислете върху това, отче — каза младият свещеник. — Достатъчно. Елате. Да идем да видим дали онзи звяр, както го нарекохте, е навредил някому.

Отец Кели тръгна обратно към болницата. След малко по-възрастният мъж го последва. Вървяха по коридора и надничаха в стаите на пациентите. Тишината отекваше необичайно навсякъде около тях.

В една стая видяха странно умиротворено изражение.

В друга чуха шепот. На отец Гилман му се стори, че долавя името Мария, макар че не можеше да е сигурен.

Пребродиха притихналите в нощта стаи и докато вървеше по коридорите, старият свещеник почувства как кожите му се свличат една по една — кожата на невежеството, пластът презрение, подкожната тъкан на пренебрежението — и когато се върна в кабинета си, сякаш се бе освободил от невидима плът.