— Това не е Саймън Крос — каза младежът.

— Това не може да съм аз — каза грохналият старец.

— Да.

Двамата бавно се обърнаха към мен.

— Не разбирам — каза деветнадесетгодишният Саймън Крос.

— Върни ме обратно! — изплака старецът.

— Къде?

— Където бяхме, където и да се намира — задъхано каза той.

— Махай се — отдръпна се младежът.

— Не мога — казах аз. — Вгледай се по-добре. На това ще станеш, след като загубиш себе си. Да, това е Саймън Крос след четиридесет години.

Младият моряк остана дълго време неподвижен и мълчалив, изучаваше грохналия старец, гледаше втренчено очите му. Лицето му почервеня. Ръцете му се свиха в юмруци, отпуснаха се, после отново се свиха. Убедиха го не думите, а някаква интуиция, някаква невидима сила, някаква вибрация между стареца и него.

— Кой си ти всъщност? — най-сетне запита той.

Гласът на стареца сякаш се пречупи.

— Саймън Крос.

— Мръсно копеле! — изкрещя младежът. — Проклет да си!

И заби юмрук в лицето на стареца, след това още един, и още един, а старецът стоеше под градушката удари със стиснати очи, и поглъщаше насилието, докато накрая не се свлече на паважа. Неговата млада версия го бе възседнала и се взираше напрегнато в тялото му.

— Мъртъв ли е?

— Ти го уби.

— Трябваше да го направя.

— Да.

Младежът вдигна очи към мен.

— И аз ли съм мъртъв?

— Не, ако искаш да живееш.

— О, Господи, искам! Искам!

— Тогава се махай оттук. Ще го взема със себе си там, откъдето дойдохме.

— Но защо правиш това? — попита деветнадесетгодишният Саймън Крос.

— Защото си гений.

— Продължаваш да го твърдиш.

— Да. А сега бягай. Изчезвай!

Той направи няколко крачки и спря.

— Втори шанс?

— Господи, надявам се да е така — отвърнах аз.

И след малко добавих:

— Запомни тази случка. Недей да живееш в Испания и не ставай майстор-стрелец на гълъби в Мадрид.