— Никога няма да стана майстор-стрелец никъде!

— Обещаваш ли?

— Обещавам!

— И никога няма да се превърнеш в грохнал старец, когото да трябва да влача през Времето, за да се срещне със самия себе си?

— Никога.

— И ще помниш това, докато си жив?

— Вече е запомнено.

Той се обърна и побягна по улицата.

— Хайде — обърнах се аз към тялото, към бостанското плашило, към мълчаливото нещо. — Да се връщаме в Машината и да ти потърсим някой необозначен гроб.

Вече вътре, погледнах надолу към опустялата улица и прошепнах:

— На добър час, Саймън Крос.

Завъртях ключа и изчезнах в бъдещето.