— С големи резени лук. И палачинки със сироп. Помниш ли? — Замисли се и й стана трудно да го погледне отново. — Не те помня, Дейв. Върнах ума си да те търси назад във времето преди десет години, но така и не те видях. Поне такъв, какъвто изглеждаш сега.

— Може би си ме отрязала.

— Сигурно съм го направила, ако си флиртувал.

— Не. Спомням си само, че гледах едно русо момиче.

— Русо момиче в Брентууд през трийсет и трета. В „При Майк“ в дванайсет часа на един пролетен ден. — Теда се замисли. — Как беше облечена?

— Помня само синята панделка в косата й, вързана на голяма фльонга. Имам спомен и за синя рокля на точки и напъпващи гърди. О, беше красива.

— Помниш ли лицето й, Дейв?

— Само, че беше прекрасна. Не можеш да запомниш едно лице след толкова време. Помисли само колко хора виждаш всеки ден на улицата, Теда.

Тя затвори очи.

— Ако знаех, че ще те срещна по-късно в живота си, щях да те потърся.

Той се разсмя иронично.

— Никога не знаем тези неща. Всяка седмица, всяка година виждаме толкова много хора и повечето от тях са обречени на забрава. По-късно можем само да погледнем назад към смътното движение на годините и да видим как животът ни е срещнал за миг, как сме се докоснали мимолетно. Един и същи град, едно и също заведение, една и съща храна, един и същи въздух, но два различни пътя и два начина на живот, които не подозират за съществуването на другия. — Целуна пръстите й. — И аз е трябвало да си отварям очите за теб. Но единственото момиче, което забелязах, беше онази руса красавица с панделката в косите.

Това я раздразни.

— Сигурно сме се блъскали в тълпата, разминавали сме се по улицата. Обзалагам се, че през лятото си ходил на карнавала край езерото.

— Да, ходех. Гледах разноцветните отражения на светлинките във водата и слушах как музиката полита към звездите!

— Точно така, спомням си! — възбудено рече тя. — А сигурно някои вечери си ходил и в кино „Академия“?