— Там гледах „Добре дошла, опасност“ на Харълд Лойд.

— Да, да. Аз също. Помня. Имаше един момент, когато Рут Етинг пееше „Продължавай да светиш, пълна луна“. Следвай подскачащата топка.

— Добра памет — отбеляза той.

— Скъпи, били сме толкова близо и същевременно така далеч. Даваш ли си сметка, че буквално сме се блъскали един в друг в продължение на половин година. Убийствено е! Няколко кратки момента заедно, а после десет години раздяла, до днес. И това се случва през цялото време. Живеем на една пряка от хора в Ню Йорк, които никога не виждаме, после отиваме в Милоуки и се запознаваме с тях на парти. А утре вечер…

Млъкна. Лицето й пребледня и тя докосна силните му, загорели пръсти. Приглушената светлина играеше по лейтенантските му пагони и те намигаха странно, хипнотизиращо.

Наложи се той да завърши вместо нея.

— Утре вечер отново няма да ме има. Отплавам. Рано, твърде рано.

Сви юмрук и бавно го стовари по масата, без да издава звук. След малко погледна часовника си и възкликна.

— По-добре да вървим, скъпа. Късно е.

— Не — каза тя. — Моля те, Дейв, само още малко. — Погледна го. — Имам ужасно предчувствие. Вцепенена съм от страх. Съжалявам.

Той затвори очи, отвори ги, огледа се и видя лицата. Теда също. И на двамата им хрумнаха едни и същи странни неща.

— Огледай се, Теда — каза той. — Запомни всички тези лица. Може би, ако не се върна, ще срещнеш някого другиго, ще бъдеш с него шест месеца и внезапно ще откриеш, че пътищата ви са се пресичали и преди — в юлска вечер през четиридесет и четвърта в коктейл бар на име „Ла Бамба“ на булевард „Сънсет“. И да, онази вечер си била с млад лейтенант на име Дейвид Лейси, какво се е случило с него? О, отиде на война и не се върна… за Бога, някое от лицата тук точно сега ни вижда, гледа ме как ти говоря, отбелязва колко си красива и ме чува как ти казвам: „Обичам те, обичам те“. Запомни тези лица, Теда, и може би те ще запомнят нас, и…