Веднага щом зърнах униформата, в мен се породи едно предположение. Бързо придърпах моя хаик над челото си така, че половината ми лице остана скрито. Не беше необходимо човекът с военната униформа да ме разпознае още от пръв поглед, защото ако не се лъжех, тази набита и по-закръглена фигура се допълваше от червендалесто лице с могъщи мустаци, едно лице, което въпреки демонстративния си груб и суров израз оставяше впечатление и на добродушност. И това лице бе собственост на моя приятел Крюгер Бей, «Повелителя на войнството», пашата Мохамед ас Садок, когото бях срещнал за пръв път преди няколко години далеч на север

Разбира се нямаше как да не се учудя, че го виждах в тази местност, която се намираше толкова на юг, защото бе сигурно, че властта на бея на Тунис не се простираше чак дотук. Каква ли работа имаше Крюгер Бей, в случай че това наистина бе той, при едно племе, което не признаваше никакъв господар, и от чиито разбойнически нападения Мохамад ас Садок можеше да се защити единствено с помощта на ежегоден данък, наричан от самия него «подарък»?

Нямах време да продължа размишленията си, понеже в същия момент конниците се озоваха вече при нас. Те ни връхлетяха в пълен галоп, и едва когато върховете на копията им можеха кажи-речи да ни докоснат, изведнъж с рязко дръпване на юздите, което за малко не накара животните да приседнат на задните си крака, те отбиха конете встрани и префучаха покрай нас. Ние бяхме вече свикнали с подобни прояви на изкусна езда и окото ни не мигна. Конниците укротиха своите животни и после образуваха около нас тесен кръг.

Човекът, за когото предполагах, че е шейх, ни измери с мрачен поглед, а след това се обърна към мен, защото навярно ме сметна за най-знатния измежду нас тримата.