— Кой си ти?

— Чужденец.

— И сам го виждам. Ако не беше чужденец, щях да те познавам. Как се казваш?

Нямах никакво намерение да се оставя да ме разпитва по подобен начин. В такива случаи още първата среща решава дали тези полудиваци ще те уважават или не.

— Аз все още не знам твоето име! — казах най-спокойно.

— Аллах ти е взел акъла? Ти смяташ, че за да узная името ти, непременно трябва да ти кажа моето, така ли?

— Да, така мисля.

— Ти кой си, че се осмеляваш да ми говориш по този начин? Знай, че аз съм господарят и повелителят на тези земи, господар на смъртта и живота. Също и на твоя!

— Лъжеш се. Моят живот принадлежи на Аллах и на мен. Той ми го е дал и аз ще съумея да го запазя, докато го поиска от мен.

Забелязах какви алчни погледи отправяха бедуините към оръжията ми в напрегнато очакване да разберат, как ли щеше да приключи този разговор. Обитателите на пустинята са си родени разбойници и сред тях може да се чувства в безопасност само онзи, който успее да спечели тяхното гостоприемство.

— Много си горд — гневно продължи арабинът, — но не ми е нужно да продължавам този спор с теб. Ей тук виждам един познат, когото ще разпитам. Той сигурно ще ми отговори.

След тези думи той се обърна към нашия кабир:

— Кой е този човек?

— Не знам. Той ми плаща и аз го водя. Какво ме интересува името му? Попитай го сам!

— И къде трябва да го заведеш?

— При теб.

— Какво? Иска да дойде при мен? При шейха на воините от племето ал хомра?

— Да.

Аха, значи този човек действително бе шейхът на тази област. В такъв случай не биваше да прекалявам.

— Ако наистина си шейхът на ал хомра, както чувам от моя кабир — казах аз, — тогава съм готов да ти отговарям.

— Ти и без друго беше длъжен да ми дадеш искания отговор!