— Изглежда ти просто си си наумил да ме направиш за присмех пред всички хора, които срещнем.

Тогава той изпусна юздите, вдигна ръце и разпери и десетте си пръста така, сякаш искаше да се защити:

— Рамаллах — Аллах да ме опази! Как ти хрумна това необяснимо и нечувано обвинение?

— Хрумна ми, защото явно искаш на всяка цена да ми дадеш някакво име.

— Искаше ми се, за да може и с дължината на името си да се прочуе мъжът, който е под моята закрила и вече е извършил безброй славни подвизи.

— Ще ми изброиш ли няколко от тези «безбройни» подвизи?

— Та нима не яздихме с безмерна дързост по онзи Шот на гибелта и…

— …и пропаднахме в него — прекъснах го аз.

— Остави ме да се доизкажа, сихди! Исках още да добавя, че се избавихме сами с направо несравнимо присъствие на духа.

— Да, измъкнах те от тинята хванат за цевта на моята пушка, тъй както се вадят раци от реката.

— Моля те, не омаловажавай безценните предимства на нашите превъзходни качества! После обуздахме опърничавия векил от Кбили и го принудихме да изпълни желанията ни.

— Забравяш да добавиш, че в същото време ни се изплъзна нашият пленник.

— Но вината не беше наша и следователно това не може да навреди на славата ни. А после ние…

— Спри! — засмях се аз и го прекъснах, за да му попреча да продължи до безкрай да прославя мнимите ни героични дела. — Нека по-добре си поговорим за нещо друго! Преди малко ти спомена за Абд ал Кадар, героя от Алжир. Вярно е, че този човек има в своето пълно име цяла редица от прославени мъже, ала при нас в Джерманистан е познат и прочут само като Абд ал Кадар. Цялото му име е известно най-много на неколцина талиби

— Тъй ли мислиш? — попита той с известно съмнение.

— Съвсем сигурен съм. А пък Султан ал Кабир е изобщо само две имена, а именно Наполеон и Бонапарт. Ала този достоен за съжаление недостатък ни най-малко не му е попречил на кариерата, нито е намалил славата му, нали?