Тези думи му подействаха. Главата му клюмна и с далеч по-умерен тон той каза.

— Прости ми, сихди! Разбирам, че отидох твърде далеч. Но не забравяй, че единствено моето уважение към теб ме подведе да кажа нещо, с което предизвиках твоето недоволство! Но я си представи само за миг следното: пристигаш в някой дуар. Воините на племето излизат да те посрещнат тържествено на конете си с «барухда», с пукотевицата на своите пушки и пищови. С ликуване те придружават до дуара. Пред шатрата на шейха скачаш на земята и влизаш вътре. Една робиня идва и застава пред теб с хляб и сол, символа на гостоприемството. Но преди още да посегнеш към тях, шейхът те пита за името ти. И от твоята уста излизат думите аз съм Кара Бен Май Ибн Май Ибн-ад Ибн Май. Можеш ли да си представиш последиците? Мъжете ще се изплюят в краката ти, а жените и децата ще започнат да те сочат с пръст. «Ето това е човекът», ще кажат те, «чиито деди нямат имена и чието родословно дърво е съставено най-безславно само от имената на разни лели и братовчедки.» А пък дъщерите на бени арабите ще забулят главите си и ще побягнат по-далеч от теб като от някакво краставо псе, от теб, човека, който би могъл да блести като Абд ал Кадар, героя на бедуините, или като големия пълководец на франките, наречен от бени арабите Султан ал Кабир.

След тези думи натъженият Халеф млъкна. За да направя за читателите си болката му по-разбираема, наистина се налага да преведа някак си това име, което толкова го измъчваше и тревожеше. Та в превод въпросното име би звучало горе-долу така: Карл, синът на Мая, внукът на Мая и правнук на Мая. Действително че според схващанията на бедуините това бе едно невъзможно име!

Изчаках известно време, за да премине малко болката му, без да го дразня повече с имената на моите деди и прадеди. След доста продължителна пауза, с цялата кротост и благост, на която съм способен, аз казах:

[# Наполеон Бонапарт. — Бел. нем. изд.]