— О, агънце, къде беше досега? Изглежда, че докато ме е нямало, някой е влизал в стаята ти и виж какво е направил.

Бриана се приближи към статива до прозореца. Рисунката върху пергамента беше унищожена — някой бе зацапал с боя лика на свети Георги. В гърдите й се надигна гняв и тя се извърна към прозореца. Бе постъпила благородно и бе поела върху себе си вината на своята приятелка, а в замяна някой бе съсипал рисунката й. Очите й се напълниха със сълзи и една се търкулна по бузата й. Обаче след миг тя избърса лицето си и се засмя. Ирландската й жизненост и този път я спаси.

— Всяко зло за добро. Запомни го от мен, Адел.

Бриана често прикриваше със смях своята чувствителност и уязвимост. Смехът винаги е бил най-привлекателното качество на всяка жена. Мъжете оставаха очаровани от нейния игрив смях, който подсказваше за скрита чувственост.

Когато се сви на кълбо в широкото легло, устните й се извиха в лека усмивка и девойката потъна в света на сънищата. Желанието отново завладя всяка частица от тялото й. Този път образът на непознатия рицар беше още по-ярък. В съня си вървеше към него, изпълнена с желание да я докосне, да почувства целувките му и по най-потайните кътчета на тялото си. Разстоянието между тях се стопи и двамата се озоваха на терасата в някакъв непознат замък. Той протегна силна ръка и избърса с върха на пръстите си сълзите от бузите й. Бриана радостно се засмя и повдигна лице. Рицарят я гледаше влюбено, а устните му се приближиха към нейните.

Усещането беше неописуемо. Никога не беше изпитвала подобна наслада. Мъжът я притисна в прегръдките си и тя помисли, че ще умре от щастие. Въздъхна с копнеж, но в този миг образът му започна да се разтапя, докато накрая изчезна напълно. Нейната длан притискаше гръдта й — точно там, където преди миг бе ръката на загадъчния рицар. Отново въздъхна. Този път успя да види очите му. Те бяха изумителни, с яркия цвят на аквамарина.