Маршалът на турнира спусна жезъла си и сред облака от прах Хоуксблъд видя как върхът на копието му се насочи към щита на противника с такава сила, че рицарят изхвръкна от седлото. Всичко стана точно така, както го бе виждал в представите си.

Противникът му бързо се изправи и извади меча си. Светкавичното издигане на тежкия меч бе истински подвиг. Именно заради този меч и останалите бойни оръжия Хоуксблъд бе предизвикал французина на двубой — искаше да спечели бляскавите трофеи и сивия му петнист жребец.

Хоуксблъд мълниеносно скочи от коня. Строгите правила на рицарските двубои му позволяваха да остане на седлото, ала не и гордостта му. Беше заложена рицарската му чест. Изтегли меча си и с неистова ярост се втурна към съперника. След миг високият французин се търкаляше в праха.

Някаква жена изпищя пронизително.

— Убий го! — изреваха зрителите от трибуните.

Тогава противникът му — най-добрият рицар сред французите — побягна към оградата, шепнейки трескави молитви на благодарност, че арабският рицар пощади живота му.

Прахът по арената започна да се сляга върху напечената земя. Хоуксблъд уморено се отпусна на една пейка. Един от неговите оръженосци

Арабинът Али, който бдеше над него от рождението му, запуши бутилката с ароматното масло и подаде кърпата на господаря си. Дракар излезе от ваната. Водата се стичаше по тялото му, а черната му кожа блестеше. Али си помисли, че арабското име подхожда на господаря му много повече от името Кристиан. Той бе потомък на арабски крале, косата му бе с блестящ черен цвят, а лицето — мургаво. Приличаше на безпощаден ястреб. Само светлите очи с цвят на тюркоаз издаваха, че във вените му тече и друга кръв. Али огледа великолепното му тяло. „Не, струва ми се, че се самозалъгвам. Това високо и едро тяло издава, че дедите му са били нормани“