Джон се замисли:

— Млада, казваш, и красива, навън, сега, в този момент…?

— Най-красивата жена, която някога съм виждал.

— И не носи нож…?

— Невъоръжена.

Джон въздъхна.

— Е, тогава, май ще трябва да изляза и поговоря с нея, не мислиш ли?

— Тя те чака.

Той се отправи към външната врата.

— Сложи палтото си, нощта е студена — казах.

Тъкмо обличаше палтото си, когато отново чухме звука, съвсем ясен този път. Стон, после плач, и отново стон.

— Господи! — хвана с ръка дръжката на вратата, не желаеше да се покаже малодушен. — Тя наистина е там.

Натисна бравата неохотно и отвори вратата. Вятърът нахлу, носейки със себе си ново стенание.

Джон стоеше в студа и се взираше надолу по пътя в тъмното.

— Чакай! — извиках в последния миг.

Джон се спря.

— Има нещо, което не съм ти казал. Тя е там, разхожда се. Но… е мъртва.

— Не ме е страх — отвърна Джон.

— Сигурно — казах, — но аз се страхувам. Ти никога няма да се върнеш. Колкото и да те мразя, сега не мога да ти кажа да тръгнеш. Затвори вратата, Джон.

Отново стон, после плач.

— Затвори вратата!

Опитах се да отдръпна ръката му от бравата, но той я стискаше здраво. После отметна глава, погледна ме и въздъхна.

— Ти наистина си добро момче. Почти колкото мен. Ще те взема в следващия си филм. Ще станеш звезда.

После се обърна, пристъпи в студената нощ и затвори внимателно вратата.

Аз изчаках да чуя стъпките му по пясъчната алея, после заключих вратата, минах през къщата и загасих лампите. Когато пресичах библиотеката, вятърът зави жално в комина и разпръсна черната пепел от вестника в камината.

Дълго се взирах в пепелта, после се сепнах и хукнах нагоре по стълбите, с трясък отворих таванската стая, затръшнах вратата, съблякох се и вече бях в леглото, завит през глава, когато чух градският часовник да отброява един часа, далече, в дълбоката сутрин.