Това не е ли перчене от моя страна? Но трябваше да съм справедлив, Дъг, трябваше да съм безпристрастен. Така че писах кое наистина смятам за добро и кое за не дотам добро в книгата ти. Критикувах я по същия начин, по който бих го направил, ако ми беше предложил някой гаден епизод в сценария и аз те накарам да го преработиш. Сега разбра ли що за човек съм? А?

Той се наведе над мен. Хвана с ръка брадичката ми, повдигна я и се загледа дълго и нежно в очите ми.

— Да не би да се разстрои?

— Не — отвърнах, но гласът ми секна.

— Добре, щом не си. Съжалявам. Беше шега, момче, само една шега. — После ме потупа приятелски по рамото.

Лек удар с ковашки чук, попаднал в целта.

— Бих предпочел да не си беше правил шега, бих предпочел статията да съществуваше — отвърнах.

— И аз също, момче. Изглеждаш зле. Аз…

Вятърът се раздвижи около къщата. Прозорците заскърцаха и зашепнаха.

Изведнъж заговорих, без да съзнавам причината:

— Банши. Тя е там, навън.

— Това беше шега, Дъг. Трябва да внимаваш с мен.

— Не — отвърнах аз, загледан през прозореца. — Там е.

Джон се засмя.

— И ти я видя, така ли?

— Тя е млада, красива жена, наметната с шал в студената нощ. Млада жена с дълги черни коси и големи зелени очи, с кожа като сняг и нос като профила на горд финикийски кораб. Звучи ли ти като нещо познато, което някога си имал в живота, Джон?

— Хиляди! — засмя се Джон, вече по-тихо, като се опитваше да премери шегата ми. — По дяволите…

— Тя те чака — казах. — Долу, накрая на пътя.

Джон погледна разсеяно през прозореца.

— Това, което чухме, беше тя — добавих. — Описа теб, или подобен на теб. Нарече те Уили, Уил, Уилям. Но аз знаех, че това си ти.