След като се разположи пред камината в библиотеката, той ме дари с една от ония бляскави усмивки, зъбите му се появиха като лъч на фар, светнаха и изчезнаха, докато се опитваше да ми пробута второ шери срещу сценария, който трябваше да измъкне от ръцете ми.

— Дай да видим какво моят гений, лявото ми предсърдие, дясната ми ръка е сътворил. Седни. Пий. Внимавай.

Стоеше подпрян на камината, топлеше задните си части и прелистваше страниците на ръкописа ми, като съзнаваше добре, че пия шерито си твърде бързо и затварям очи всеки път, щом забележа, че оставя страницата да падне върху килима. Когато свърши и пусна и последната да отпътува, той запали малко цигаре. Запуши, зареял поглед в тавана.

— Копеле такова — каза накрая, издишвайки дим. — Добър е. По дяволите, момче, добър е!

Скелетът ми сякаш рухна. Не бях очаквал такъв удар от хвалебствия под пояса.

— Има нужда малко от подкастряне, разбира се!

Скелетът ми отново се подреди.

— Разбира се — казах.

Той се наведе да събере страниците като голямо подскачащо шимпанзе, после се обърна. Усещах, че иска да ги хвърли в огъня. Наблюдаваше пламъците и стискаше страниците.

— Някой ден, момче — каза тихо той, — трябва да ме научиш да пиша.

Сега си почиваше, склонен да приеме неизбежното, съвсем истинското възхищение.

— Някой ден — засмях се аз — трябва да ме научиш да снимам.

— „Звярът“ ще бъде нашият филм, момче. Страшен екип сме.

Той се надигна и протегна чашата си за поздрав.

— Страшен отбор сме! — После промени темата: — Как са жена ти и децата?

— Чакат ме в Сицилия, където е топло.

— Ще те изпратим при тях и при слънцето, незабавно! Аз…

Той застина в драматична поза, вдигна глава и се заслуша.

— Ей, какво става… — прошепна.

Обърнах се и зачаках.

Този път отвън голямата стара къща се чуваше едва доловим звук, сякаш някой дращеше с нокти по стената или се спускаше по стеблото на дърво. После — слаба въздишка, последвана от нещо като плач.